Дойчин Василев: Изрових затрупан от лавина мъж в Пирин
Дойчин Василев е един от най-известните ни алпинисти. Инженер-полиграфист. Завършил полиграфия в Лайпциг, Германия. Единственият планинар, взел участие във всички национални хималайски експедиции - Лхотце`81, Еверест`84, Анапурна`89. Изкачил е 5 върха в Хималаите над осем хиляди метра: Даулагири (1995), Еверест (1997), Макалу (1998), Шиша Пангма и Чо Ою (1999). Участва и документира със фотоси и видео националните експедиции на Лхотце (1981) и на Еверест (1984). Заснел е 8 кино лентата за високата планина. Бил е консултант на някогашния външен министър Соломон Паси. Василев има заслужен правоприемник в планинарството - щерка му Маргарита.
- И тази година планината взе жертви. Как човек да се опази от красивата, само че криеща рискове зимна приказка?
- Планината не е място за живеене - изискванията там са сурови, изключително високите и приблизително високите елементи са пустота, цялостни са с рискове. Аз персонално възприемам планината като сцена, сходна на театралната, на която всеки може да изиграе някаква роля. Тази сцена обаче е и огледало, в което виждаш действителния си облик сега, проверяваш личните сили - до каква степен и докога може да върви нагоре. В планината цената на грешките се заплаща незабавно, на място, кеш. Един откъртен камък - и край! Загиваш!
А зимната планина е двойно по-опасна. Понякога е подла, раздава правораздаване на надменните посетители. А Пирин несъмнено е най-опасната ни планина, която се приближава по визия до най-високите - Алпите, Хиндукуш, Каракорум.
- За десетилетия планинарски стаж какъв е персоналният Ви лавинен опит?
- Готвил съм се съществено за всеки преход в планината, само че изненадите горе не могат да бъдат избегнати.
В лавина съм попадал три пъти, за шанс, с щастлива развръзка.
Първата ми лавина беше в Пирин, на така наречен Стъпала на зиданата пътека в циркуса на Баюви дупки, покрай хижа „ Яворов ”.
В този циркус през март ни хвана лавина - бяхме петима. Знаех заплахата, само че останалите ме вкараха в тая рискова игра. Вилнееше мощна стихия с мъгла, потърсихме към Стъпалата. Движехме се на отдалеченост, най-малко на 20-30 м един от различен. Проверявах стабилността на снега метър по метър. Въпреки строгите ми нареждания човек от групата взриви лавината с съдбовна крачка.
Срути се целият скат, ударната вълна ме подмятна, видях си краката на фона на небето, в последния момент се хванах за стърчащ клек. Сцената в близост беше като от холивудски филм - въртоп от ледени блокове, който фучи надолу, а в него една алена раничка се върти като пумпал.
Затрупаният Николай извади голям шанс - избави го стърчащата като антена щека, закачена за ръката му. Изровихме го - беше извърнат надолу с главата, устата му беше цялостна със сняг. С кинокамерата снимах изваждането му от дупката. Отърва се единствено с навехнат гален, само че повече не го видях в планината, очевидно шокът му е пристигнал допълнително.
- Днес, на 24 февруари, великият ни планинар Христо Проданов щеше да навърши 75. Вие сте част от националната експедиция Еверест 1984. Можеше ли Проданов да не загине?
- Христо е един от най-хубавите алпинисти за всички времена. Шапка смъквам на спортиста Христо, но имам доста запаси към държанието му като човек. За него бяхме просто момчетата, нямахме имена, надали не. Той беше индивидуалист, а по соцвреме не се толерираха самостоятелни осъществявания. Да, Христо можеше да не загине, само че той не желаеше да чува препоръки, както и ръководителят на експедицията Аврам Аврамов.
Ние бяхме подготвени да дадем правото на Христо да е първи, казусът е, че той искаше да е и единственият, изкачил Еверест. На Лхотце през 1981 година той направи тъкмо това като началник - изкачи върха и приключи експедицията. Тя прочее беше цялостна с неточности. Нито една от тях не беше взета поради и се стигна до нещастието на Еверест.
Христо потегли да нападна върха без обезпечено връщане. Казваше присмехулно: " За какво са ни парапети, въжета? Ето го върха, който може, да го изкачи! Където има воля, има път! ".
След като стана ясно, че при тая офанзива късно, без построени лагери и обезпечени парапети, започнах да диря сметка на ръководителя Аврамов какво вършим - отиваме към крах!
Това нанагорнище на Еверест беше с примка на шията! Нищо че седмица след Христо още четирима от експедицията изкачиха върха и се заприказва за " Български траверс ".
" Най-важно е да се върнем живи и здрави! Всичко останало е пепел! " С тези думи на Христо стартира филмът за експедицията на Еверест. А той направи всичко допустимо да не се върне. Страдах, тъй като предизвестията ми не помогнаха, като че ли блъсках главата в стена.
Въпреки че от кумова срама ме включиха в взаимозависимост за нанагорнище на Еверест, ориста беше срещу - осветих си очите, жена ми заяви, че е бременна. Прецених, че този път няма да кача върха, би трябвало да се върна да си видя детето. Еверест ще си остане там, постоянно мога да се върна, както и направих след 13 години, през 1997 година
- Какво е чувството на Покрива на света?
- Изпитваш голямо облекчение. Последните метри до върха са най- изтощителни, а би трябвало да мислиш и за връщане. Повечето от труповете в основата на пирамидата на Еверест са от слизащи. При слизането ми непосредствено щях да настъпя руснак, разгласен за липсващ преди седмица.
Радостта идва едвам когато слезеш в ниското и си върнеш силите.
Нагоре катерех самичък, без прекъсване, без нощувки - нямах палатка и спален чувал. Икономисвах всеки грам. Носех обаче два фотоапарата и камера на гърдите под якето - аз съм единственият българин, снимал с камера фрагменти на върха.
Имах 4 сникърса, само че трите ми изяде на 7000 м един от французите - Жан, макар че те си носеха вакуумирана храна. За рискови обстановки си носех бурканче мед - с него се поддържах два дни. Четвъртия сникърс пазех като последна запаса, видях му сметката чак в базовия лагер.
- Оказват ли си хората помощ в Зоната на гибелта, където алтернативата е да се качиш или да спасиш живот?
- Много мъчно е да се оказва помощ, когато самият ти си изцеден. Моралът и етиката повеляват да спреш и да окажеш помощ на безпомощния приятел по орис. Все още има алпинисти, които го вършат на Еверест. Има обаче и случаи, когато агонизиращи се подминават поради амбицията да се изкачи върхът, да се оправдаят разноски пред спонсорите.
Има и случаи на чудеса - юноша оцеля след прекарани три дни закачен на въжето на 8500 м. Но това е знамение, при температурите от минус 30-40 горе човек е жертван - като нашия Христо Христов от Смолян през 2004 година Така почина и Мариана Масларова, племенницата на Проданов, решена да удостовери имиджа на семейството. И тя като чичо си Христо тръгнала към върха с упоритостта да е първата българка на Еверест, без да мисли за връщане - описала го е в дневника си, съгласно някогашната брачна половинка на Проданов, Виолета.
- Кой Ви е най-тежкият връх?
- Може би Елбрус, макар че е единствено 5642 м. А във кино лентата „ Бели фантазии ”, който снимах под Лхотце, в действителност оставих част от сърцето си. Герой във кино лентата е Петер Хабелер, с който сме положителни другари, сътрудникът, изкачил Еверест без О2 с Рейнхолд Меснер. Снимах и канадка с бебе на година и половина в прилежащата палатка, на която всяка заран носех варено мляко. В Катманду със брачна половинка ме откриха, дружно пирувахме в петзвезден хотел.
- Също като случая, когато сте получили цялостна екипировка против бонбон?
-О, да. Това беше в Памир, в базовия лагер. Виждам отпаднал човек, слизащ от връх Корженевска (7105 м). Взех му раницата, почерпих го с българско лукче - то освежава устата, отваря гърдите. Малък жест, само че значим горе в планината. По-късно му гостувах в Мюнхен. Оказа се, че Хелмут е началник на една от най-големите компании за алпийско съоръжение - " Салева ". Докато пиехме кафе, двама души затрупаха бюрото със спални чували, обувки - всякаква екипировка. Ти ми оказа помощ в неволя, би трябвало да ти се отблагодаря, сподели Хелмут.
- Имате почтена промяна в лицето на щерка Ви. Какво дава планината на дете, което е в нея от бебе?
- Не съм си поставял за цел да върша Маргарита алпинист. Но тя се роди, когато с майка бяхме доста дейни катерачи. Така че Маргарита по насила беше все по планините, качих я на Мусала на година и 7 месеца.
Като дребна научи главен урок, който стана закон - преди да се качиш, откри вид за слизане. Вече се катери, плува, кара ски по-добре от мен. Вече се оправя сама, изкачи Елбрус, Аконкагуа, спокоен съм за нея. Мислех да качим Еверест с нея, само че откакто пловдивчанката Петя Колчева и Камен го качиха, концепцията се обезсмисли.
- И тази година планината взе жертви. Как човек да се опази от красивата, само че криеща рискове зимна приказка?
- Планината не е място за живеене - изискванията там са сурови, изключително високите и приблизително високите елементи са пустота, цялостни са с рискове. Аз персонално възприемам планината като сцена, сходна на театралната, на която всеки може да изиграе някаква роля. Тази сцена обаче е и огледало, в което виждаш действителния си облик сега, проверяваш личните сили - до каква степен и докога може да върви нагоре. В планината цената на грешките се заплаща незабавно, на място, кеш. Един откъртен камък - и край! Загиваш!
А зимната планина е двойно по-опасна. Понякога е подла, раздава правораздаване на надменните посетители. А Пирин несъмнено е най-опасната ни планина, която се приближава по визия до най-високите - Алпите, Хиндукуш, Каракорум.
- За десетилетия планинарски стаж какъв е персоналният Ви лавинен опит?
- Готвил съм се съществено за всеки преход в планината, само че изненадите горе не могат да бъдат избегнати.
В лавина съм попадал три пъти, за шанс, с щастлива развръзка.
Първата ми лавина беше в Пирин, на така наречен Стъпала на зиданата пътека в циркуса на Баюви дупки, покрай хижа „ Яворов ”.
В този циркус през март ни хвана лавина - бяхме петима. Знаех заплахата, само че останалите ме вкараха в тая рискова игра. Вилнееше мощна стихия с мъгла, потърсихме към Стъпалата. Движехме се на отдалеченост, най-малко на 20-30 м един от различен. Проверявах стабилността на снега метър по метър. Въпреки строгите ми нареждания човек от групата взриви лавината с съдбовна крачка.
Срути се целият скат, ударната вълна ме подмятна, видях си краката на фона на небето, в последния момент се хванах за стърчащ клек. Сцената в близост беше като от холивудски филм - въртоп от ледени блокове, който фучи надолу, а в него една алена раничка се върти като пумпал.
Затрупаният Николай извади голям шанс - избави го стърчащата като антена щека, закачена за ръката му. Изровихме го - беше извърнат надолу с главата, устата му беше цялостна със сняг. С кинокамерата снимах изваждането му от дупката. Отърва се единствено с навехнат гален, само че повече не го видях в планината, очевидно шокът му е пристигнал допълнително.
- Днес, на 24 февруари, великият ни планинар Христо Проданов щеше да навърши 75. Вие сте част от националната експедиция Еверест 1984. Можеше ли Проданов да не загине?
- Христо е един от най-хубавите алпинисти за всички времена. Шапка смъквам на спортиста Христо, но имам доста запаси към държанието му като човек. За него бяхме просто момчетата, нямахме имена, надали не. Той беше индивидуалист, а по соцвреме не се толерираха самостоятелни осъществявания. Да, Христо можеше да не загине, само че той не желаеше да чува препоръки, както и ръководителят на експедицията Аврам Аврамов.
Ние бяхме подготвени да дадем правото на Христо да е първи, казусът е, че той искаше да е и единственият, изкачил Еверест. На Лхотце през 1981 година той направи тъкмо това като началник - изкачи върха и приключи експедицията. Тя прочее беше цялостна с неточности. Нито една от тях не беше взета поради и се стигна до нещастието на Еверест.
Христо потегли да нападна върха без обезпечено връщане. Казваше присмехулно: " За какво са ни парапети, въжета? Ето го върха, който може, да го изкачи! Където има воля, има път! ".
След като стана ясно, че при тая офанзива късно, без построени лагери и обезпечени парапети, започнах да диря сметка на ръководителя Аврамов какво вършим - отиваме към крах!
Това нанагорнище на Еверест беше с примка на шията! Нищо че седмица след Христо още четирима от експедицията изкачиха върха и се заприказва за " Български траверс ".
" Най-важно е да се върнем живи и здрави! Всичко останало е пепел! " С тези думи на Христо стартира филмът за експедицията на Еверест. А той направи всичко допустимо да не се върне. Страдах, тъй като предизвестията ми не помогнаха, като че ли блъсках главата в стена.
Въпреки че от кумова срама ме включиха в взаимозависимост за нанагорнище на Еверест, ориста беше срещу - осветих си очите, жена ми заяви, че е бременна. Прецених, че този път няма да кача върха, би трябвало да се върна да си видя детето. Еверест ще си остане там, постоянно мога да се върна, както и направих след 13 години, през 1997 година
- Какво е чувството на Покрива на света?
- Изпитваш голямо облекчение. Последните метри до върха са най- изтощителни, а би трябвало да мислиш и за връщане. Повечето от труповете в основата на пирамидата на Еверест са от слизащи. При слизането ми непосредствено щях да настъпя руснак, разгласен за липсващ преди седмица.
Радостта идва едвам когато слезеш в ниското и си върнеш силите.
Нагоре катерех самичък, без прекъсване, без нощувки - нямах палатка и спален чувал. Икономисвах всеки грам. Носех обаче два фотоапарата и камера на гърдите под якето - аз съм единственият българин, снимал с камера фрагменти на върха.
Имах 4 сникърса, само че трите ми изяде на 7000 м един от французите - Жан, макар че те си носеха вакуумирана храна. За рискови обстановки си носех бурканче мед - с него се поддържах два дни. Четвъртия сникърс пазех като последна запаса, видях му сметката чак в базовия лагер.
- Оказват ли си хората помощ в Зоната на гибелта, където алтернативата е да се качиш или да спасиш живот?
- Много мъчно е да се оказва помощ, когато самият ти си изцеден. Моралът и етиката повеляват да спреш и да окажеш помощ на безпомощния приятел по орис. Все още има алпинисти, които го вършат на Еверест. Има обаче и случаи, когато агонизиращи се подминават поради амбицията да се изкачи върхът, да се оправдаят разноски пред спонсорите.
Има и случаи на чудеса - юноша оцеля след прекарани три дни закачен на въжето на 8500 м. Но това е знамение, при температурите от минус 30-40 горе човек е жертван - като нашия Христо Христов от Смолян през 2004 година Така почина и Мариана Масларова, племенницата на Проданов, решена да удостовери имиджа на семейството. И тя като чичо си Христо тръгнала към върха с упоритостта да е първата българка на Еверест, без да мисли за връщане - описала го е в дневника си, съгласно някогашната брачна половинка на Проданов, Виолета.
- Кой Ви е най-тежкият връх?
- Може би Елбрус, макар че е единствено 5642 м. А във кино лентата „ Бели фантазии ”, който снимах под Лхотце, в действителност оставих част от сърцето си. Герой във кино лентата е Петер Хабелер, с който сме положителни другари, сътрудникът, изкачил Еверест без О2 с Рейнхолд Меснер. Снимах и канадка с бебе на година и половина в прилежащата палатка, на която всяка заран носех варено мляко. В Катманду със брачна половинка ме откриха, дружно пирувахме в петзвезден хотел.
- Също като случая, когато сте получили цялостна екипировка против бонбон?
-О, да. Това беше в Памир, в базовия лагер. Виждам отпаднал човек, слизащ от връх Корженевска (7105 м). Взех му раницата, почерпих го с българско лукче - то освежава устата, отваря гърдите. Малък жест, само че значим горе в планината. По-късно му гостувах в Мюнхен. Оказа се, че Хелмут е началник на една от най-големите компании за алпийско съоръжение - " Салева ". Докато пиехме кафе, двама души затрупаха бюрото със спални чували, обувки - всякаква екипировка. Ти ми оказа помощ в неволя, би трябвало да ти се отблагодаря, сподели Хелмут.
- Имате почтена промяна в лицето на щерка Ви. Какво дава планината на дете, което е в нея от бебе?
- Не съм си поставял за цел да върша Маргарита алпинист. Но тя се роди, когато с майка бяхме доста дейни катерачи. Така че Маргарита по насила беше все по планините, качих я на Мусала на година и 7 месеца.
Като дребна научи главен урок, който стана закон - преди да се качиш, откри вид за слизане. Вече се катери, плува, кара ски по-добре от мен. Вече се оправя сама, изкачи Елбрус, Аконкагуа, спокоен съм за нея. Мислех да качим Еверест с нея, само че откакто пловдивчанката Петя Колчева и Камен го качиха, концепцията се обезсмисли.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ